КОГАТО СЕ ЗАВРЪЩАМ

                                      ОТ МОРЕТО,

сърцето ми във леден огън

                                             гасне.

И викат ме вълните

                                от далече…

 

Но... Късно е!

   “Цивилизовано” облечен

          се вливам във “морето” мръсно  хорско...                                                                                                                                                                                                                                                                      

              Без бряг спасителен...

                  Без помен от надежда...

                       Заровил в себе си

                  една любов гореща...

Една любов,

       родена от вълните...

                 неизречена със думи...

           а само със копнежа див в очите.

 

И нека, Господи,

                        (Ако те има!),

се сбъдне

             (този път поне)

                                      мечтата ми!

Ако е вярно, че сме ти подобия,

                                        навярно имаш ти

                                                                      СЪРЦЕ!?   

 

 

 

 

 

                                      

ИЗМИВАМ ТЯЛОТО СИ

                                      СЛЕД МОРЕТО,

ала душата си не мога да измия...

Тя нека броди...

   Пътят песъчлив

                   да чувства

                               между своите пръсти...

Вълните нека с нея

                            си играят,

а слънцето

                косите и да гали...

 

А тялото ми нека да работи,

             да трупа бръчки, гърбици, неволи...

 

    Да, аз съм тяло

                           без душа...

 

Душата ми

                остана

                         при морето.

Отивам да я видя 

                               рядко...

в годината,

               за пет- шест дни,

ала каква хармония прекрасна

                            е сливането на тела

                                                   С ДУШИ!

 

МОРЕТО ще ме излекува.

Спомням си този копнеж по него.

Помня раните по ръцете и тялото си

                               от нелеката си работа.

Помня всеки ден, преизпълнен с очакване.

Всяка секунда, когато нещо ме гнети,

всеки миг, в който страдам-

             морето ще ме излекува...

 

Аз вярвам в неговата сила, то е част от мен,

                                     то ми дава живот.

 

Твърде много го обичам, 
за да живея до него.

Да го превърна в нещо обичайно, 
като част от пейзажа...

Като нещо, което гледам 
не виждайки,
през стъклото на автобуса.

 

Морето ще ме излекува-

    ще погребе всички мисли за уж- битието.

 

В него е цялата истина

                      за всички И ВСИЧКО.

 

 

 

 

 

 

 

НА ГРАНИЦАТА на лудостта, 

преди нервите ми съвсем да изтънеят,

       се случва необяснимото...

 

Капките море преливат чашата,

                         на моето вечно търпение-

моята  сила за живот... 
моето разкаяние за пропуснатото...

моята болка от щастие... 
късната младост в старостта ми...

                                           Всичко се дави.

 

Гласът ти ме мами все към дълбокото.

 

Захласвам се.

 

Бялото на очите ми гледа все към теб.

 

Запомни този мой вечен поглед.

 

Спускат ме.

 

Пръстта като завеса пада над мен.

 

Запомни този мой последен поглед.

 

Той е всичко, което не съм ти казал, 
от гордост,

                от глупост, 
                                от боязън.

 

ПОГРЕБИ МЕ В СЪРЦЕТО СИ 
СЪС ОТВОРЕНИ ОЧИ.

 

 

 

                                      

 

КОНСЕРВА копърка

                            върху горещия пясък.

Топя залъци мухлясал хляб

                                       и бавно ям...

НА МОРСКИЯТ БРЯГ!!!

    Това изкупва всичко...

Всички студени дни.

Всички мигове на не обич.

Всички кошмарни съмнения

                                          и страхове.

Ходя по пясъка

                            с мисли в джобовете...

Срещам целувките

                            на вятъра...

които понякога  са

                          и плесници...

но какво да се прави-

                       такава е неговата обич.

Солената влага насища

                                    душата ми.

Очите ми събират

                        свежи 
                              сълзи...                                        

Тялото ми прегръща

                              топлата вода.

 Мъчно ми е за него, 

                           дори когато съм до него.

Никога не съм виждал

                                 морето през зимата...

 

Толкова много неща не съм виждал...

 

Но това чудо ми  стига!!!

 

                        СТИГА МИ.

 

 

 

 

 

Отново съм край морето,

в мислите си...

реално все по- трудно, става

измъкването...

Все повече се окопавам,

в живота

и по далече остават

вълните!

Но... вътре в мен шуми

прибоя...

пак шляпат босите ми крака, някъде

 в плиткото...

а слънцето се е навело, като за

целувка...

Морето, моята вечна

обич,

колко щастие ми е

подарило,

Колко нощи, на сън, ми

говори,

а денем брегове далечни,

мие!

Толкова трудно и рядко

срещаме се!

Като стар другар

прегръща ме!

То е всепрощаващо

и пречистващо!

С еднаква нежност и просяка, и царя

обгръща!

Морето, е скъп приятел, никога не ме

критикува,

никога не ме

поучава,

никога не се

надува!

Чака ме със спокойствието на

жена,

която знае, че ще се

върна!

-Прости, за дългото чакане-

ще кажа-

и ще се втурна да го

прегърна!

 

 

 

 

 

песента сладка на прибоя
ме гали нежно
и ме пробужда
и ме кани в прегръдката своя.
ароматът на сол и планктон
докосва тръпнещите ноздри
и изтръгва от гърдите тежък стон.
една малка вселена
непокътната от времето
защото и то е пленено
от вечния бяг на вълните.

пишеш страхотно!;))) и съм доста пристрастна към темата, естествено:))) нямам търпение да дойде отпуска..а е толкова далече..поне така изглежда!

А и морето е нашата обща голяма и вечна любов, нали:)))

това е нещо толкова велико- пожелавам ти го! .. и тогава е топло, но по друг начин:))))